Аристотел - метафизика


Категория на документа: Физика


Тъй като [отделянето] изглежда възможно, но не е ясно кога, някои137 поставят този въпрос и за кръга и триъгълника, приемайки, че те не следва да се определят посредством ли¬ниите и непрекъснатостта, но че и за тях трябва да кажем същото, както за плътта и костите при човека, или бронза и камъка при статуята. Те свеждат всичко до числата и твърдят, че [дефиниращото] слово на линията [се свежда към това на] двоицата. Също и от приемащите идеите едни смятат, че дво¬ицата е линия — сама — по — себе — си, а други, че е ейдос на линия¬та, понеже ейдосът и онова, чийто ейдос е той, понякога са тъждествени (както е при двоицата и нейния ейдос), но това не е така при линията138. Оттук следва, че ейдосът на много неща, при които той ни се вижда различен, е един (както всъщ¬ност се получава при питагорейците139) и че можем да предста¬вим един ейдос като сам — по — себе — си — ейдос на всички [ейдоси], а всичко останало не е ейдос. Така обаче всичко се оказва едно.
И тъй, вече се каза, че по отношение на определенията възниква определена трудност, а също каква е причината за нея140. Ето защо е напразен труд да се свежда по този начин всичко [към ейдоса] и да се отрича материята. Нали се виж¬да, че някои неща представляват такъв и такъв [ейдос] в така¬ва и такава [материя] или че [са съставени] от такива и такива [материални части] по такъв и такъв начин. А онова сравне¬ние с живото същество, което обикновено прави Сократ Младши141, не е уместно, защото ни отвежда от истината, карайки ни да приемем възможността човекът [да съществува] без час¬ти, както кръгът [съществува] без бронза. В действителност тук няма сходство, защото живото същество е нещо сетивно възприемано, не може да се определя без движението и пора¬ди тази причина - и без частите, съотнасящи се по такъв и такъв начин. Нали ръката не е при всички случаи част от чо¬века, а само ако е в състояние да изпълнява своята работа. Тъй че тя [е част от човека], в случай че е одушевена, а когато това не е така, не е [негова] част142.
Що се отнася до математическите предмети, [възниква въпросът], защо [дефиниращите] слова [на частите] не са час¬ти на [дефиниращото] слово [на цялото] - да речем при кръга и полуокръжностите? Нали тези [части] не са сетивно въз-приемаеми. Или няма никаква разлика? В действителност ма¬терия имат и някои предмети, които не са сетивно възприема-еми. [Изобщо казано], материя има всяко нещо, което не е същина [на битието] и ейдос, разглеждан сам по себе си, но е нещо конкретно. Ето защо, както вече казахме, [полу¬окръжностите] не са [части] на кръга като общо, а са час¬ти на отделните кръгове. Нали материята бива сетивно въз-приемаема и умопостижима143.
Ясно е също, че душата е първична субстанция, тялото е материя, а човекът и живото същество са съставеното от две¬те като общо. Така Сократ и Кориск, дори [да сме склонни да сведем] Сократ до душата, [могат да] означават две неща: от една страна, те [се свеждат към] душата, а от друга, са състав¬ното цяло. Ако пък с тези имена означаваме просто дадената душа и конкретното тяло, за единичното ще е в сила всичко онова, [което казахме за] общото144.
А дали наред с материята на този вид субстанции същест¬вува някаква [друга материя145] и дали трябва да се търси някак¬ва различна от тях субстанция като числото или нещо от този род, това трябва да се разгледа по-нататък146. Ако изобщо се опит¬ваме да определим сетивните субстанции, то е тъкмо с тази цел. Иначе в определен смисъл изучаването им е работа на физиката и на втората философия. Нали физикът следва да изучава не само материята, но, дори в по-голяма степен, субстанцията -такава, каквато е дадена в [дефиниращото] слово.
Що се отнася до определенията - как съдържащото се в [дефиниращото] слово е негова част и поради каква причина определението е [някакво] единно [дефиниращо] слово (оче¬видно вещта е нещо единно, но не е ясно благодарение на какво тя е нещо единно, при положение че съдържа части) -всичко това трябва да се разгледа впоследствие147.
И тъй, що е същината [на битието] и в какъв смисъл тя е нещо само по себе си - в общ вид и за всеки един предмет - вече се каза148. Каза се също защо в някои случаи същината [на би¬тието] включва частите на определяното, а в някои не ги включ¬ва. Още - защо в [дефиниращото] слово за субстанцията не се съдържат частите в смисъл на материя149. Нали те не могат да са части на онази субстанция, [за която всъщност става дума], а единствено на субстанцията като съставно цяло, за която в няка¬къв смисъл има определение, а в някакъв няма: доколкото върви заедно с материята - няма (понеже материята е нещо неопреде¬лено), а разглеждано с оглед на първичната субстанция - има (така [дефиниращото] слово за човека съвпада с това на душа¬та). Това е така, понеже субстанцията [всъщност] е иманентни¬ят ейдос, от единството на който с материята казваме, че се об¬разува съставната субстанция. Да вземем за пример вдлъбна¬тостта - от нея и от носа се получават и чипият нос, и чипоно¬состта (ето че носът тук се съдържа и в двата случая). Тъй че в съставната субстанция, като да речем чипия нос и Калий, ще се съдържа и материята. Каза се също, че същината [на битието] и единичната вещ в някои случаи са едно и също, както е при пър¬вичните субстанции (първична субстанция аз наричам онази, за която не се говори в съотношение с нещо друго, което да е неин субект в смисъл на материя), а при нещата, които се разглеждат
като материя или като свързани с материята- не са едно и също, както и нещата представляващи някакво акцидентално единст¬во, като да речем „Сократ" и „образован", защото те са тъждест¬вени в смисъл на съпътстващо150.

Дванадесета глава
Сега нека най-напред поговорим за определението в ас¬пекта, в който за него не се каза в Аналитиката151 - спомена¬тото там затруднение152 е от полза за разглеждането на суб¬станцията. Имам предвид следното затруднение: защо казва¬ме, че онова, словото за което е определение153, е [нещо] ед¬но154. Например защо определението за човека - да приемем, че то е „двукрако живо същество" - е [нещо] едно, а не много (именно, че е живо същество и двукрако)?
В случая с човека и бялото те са много, когато едното не е присъщо на другото, а са едно, когато са си присъщи (т.е. ко¬гато субектът (човекът) претърпява нещо, се получава нещо едно - блед човек)155. В горния пример обаче156 първото не е причастно на второто, защото не се смята, че родът е причас¬тен на видовите различия157 (тогава едно и също нещо би би¬ло едновременно причастно на противоположностите, докол¬кото видовите различия, на които се дели родът, са противо¬положни). А дори да му беше причастно, разсъждението ще¬ше да е същото, при положение че видовите различия са мно¬жество, както е да речем [в случая] „безкрило двукрако живо същество". Но по каква причина те са едно, а не са много? Във всеки случай не защото са вътрешно присъщи [на рода] - така от всички [видови различия в пределите на този род] би се полу¬чило нещо едно. Такова единство образува всичко онова, което се съдържа в определението, защото определението е такова сло¬во, което е единно и е за субстанцията158. Нали, както казваме ние, субстанцията означава нещо едно и конкретно159.
Най-напред следва да разгледаме определенията, до кои¬то се достига по пътя на диайрезата160. Изобщо казано, в оп¬ределението не се съдържа нищо друго освен родът (който се посочва пръв) и видовите различия161. Другите [термини] съ¬що са родове, т.е. род е както онзи първият, така и съдържа¬щите се в него видови различия. Така първи род е „живо съще-
щество", съдържащ се в него род е „двукрако живо същест¬во", а в него - „безкрило двукрако живо същество". Същото ще е и когато се посочват повече [термини]. Изобщо казано, няма никаква разлика дали се говори с многочислени или с малочислени [термини], нито дали с малочислени или само с два. А от тези два единият е родът, а другият - видовото раз¬личие. Така в случая с „двукрако живо същество" родът е „жи¬во същество", а останалото е видово различие.
И тъй, ако родът не може да съществува извън видове¬те162 или ако може, то като материя163 (защото гласът е род и материя, от която различията формират видовете и звуците), ясно е, че определението е слово, състоящо се от видови раз¬личия164. Очевидно е също, че диайрезата следва да върви и по пътя на видовите различия на видовите различия. Така ви¬дово различие на рода „живо същество" е „с крака", а родът „живо същество с крака", доколкото е с крака, също следва да има видово различие. При това, ако се говори както трябва, не може да се каже, че притежаващото крака бива „крилато" и „безкрило" (би го направил онзи, който не е в състояние да представи нещата вярно), но че бива или „разделнокрако", или „неразделнокрако - това са видовите различия на крака, защото разделнокракостта е вид притежаване на крака. По този път трябва да се върви винаги, докато не се достигне до видове, които вече не съдържат различия. В такъв случай ви¬довете на крака ще са толкова, колкото са неговите видови различия, както и видовете на живото същество с крака ще са толкова, колкото са неговите видови различия. Следователно е ясно, че последното видово различие ще е субстанция на вещта и ще е негово определение, понеже в определенията не бива многократно да се повтаря едно и също - това е излиш¬но165. А тъкмо това се получава, когато някой каже: „двукрако с крака живо същество". Той не казва нищо друго освен „жи¬во същество, притежаващо крака, притежаващо два крака". Макар диайрезата в този случай да следва присъщите на пред¬мета видови различия, повторението е многократно и е равно на броя на видовите различия, И ако видовото различие [и то на свой ред] има видово различие, само едно от тях - послед¬ното - ще е ейдос и субстанция. Когато пък диайрезата след-
ва съпътстващите признаци на предмета, да речем ако „с кра¬ка" се разделя на „бяло" и „черно", ще имаме толкова разли¬чия, колкото са деленията. Следователно е ясно, че опреде¬лението е слово, съставено от видови различия и измежду тях от последното, при положение че се дели правилно. Това ще стане ясно, ако тези определения се изредят после¬дователно, да речем, определяйки човека, казваме, че е „двукрако, с крака живо същество". Че е „с крака" става излишно, след като е казано, че е „двукрако". В действи¬телност в субстанцията няма ред - как да мислим, че едно е предшестващо, а друго - последващо?
И тъй, що се отнася до определенията, получавани по пътя на диайрезата, за това, какви са те, нека на първо време се ограничим с казаното.

Тринадесета глава
Но тъй като ние разглеждаме субстанцията, сега нека пак се върнем на нея. [Стана дума], че „субстанция" наричат суб¬страта, същината [на битието], съставеното от тях и общо¬то166. За две от тях вече казахме - за същината [на битието]167 и за субстрата168, - че се вземат в две значения (като нещо конкретно съществуващо, каквото е живото същество, съот¬несено с неговите афекти, или като материя, съотнесена с осъ¬ществеността). А понеже някои смятат, че причина е най-ве¬че общото и че то е начало, сега нека пристъпим и към него.
В действителност изглежда невъзможно субстанцията да е нещо от изказващото се като общо. Нали първата субстан¬ция на всеки [един предмет] е онази, която му свойствена и не е присъща на друго, докато общото се споделя, понеже та¬ка наричат онова, което по природа е присъщо на множество неща. И чия субстанция ще е то? Би следвало да е или на всяко, или на никое. На всяко не може. Ако пък е на едно и другите ще са като него, защото нещата, субстанцията и съ¬щината [на битието] на които е една, и самите са едно169.
Освен това „субстанция" се нарича онова, което не се изказва за никой субект, докато общото винаги се изказва за някой субект170.
Дали обаче макар [общото да не може да е субстанция]
като същина [на битието], то не е дадено в предмета, както живото същество в човека или в коня? Очевидно така за него ще има едно определение. И е без разлика дали определението няма да се отнася за всички [части], съдържащи се в субстанци¬ята, защото и в този случай [общото] ще е в не по-малка степен субстанция на предмета, (както е например при „човека" спря¬мо [отделния] човек, в който е даден). Така ще се повтори също¬то: [общото], да речем, „живо същество", ще е субстанция на онова, в което е дадено като негов собствен [признак]171.
Освен това е невъзможно и нелепо, ако изобщо произ¬хождат от нещо, конкретното и субстанцията да произхождат не от субстанция и не от нещо конкретно, а от качеството, защото тогава онова, което не е субстанция, и качеството ще предшестват субстанцията и конкретната [вещ]. Това не може да бъде, понеже нито по определение, нито по време, нито по възникване афекциите могат да предшестват субстанцията. В такъв случай те биха били отделими172.
После в Сократ, който е субстанция, ще е дадена още ед¬на субстанция, тъй че една субстанция ще е две субстанции173.
Изобщо казано, ако човекът и всички неща, които се на¬ричат с това име, са субстанция174, никоя от [частите на дефи¬ниращото] слово няма да е субстанция за което и да било, нито ще съществува отделно от тях, нито [това е така при не¬щата, които са дадени] в нещо друго. Искам да кажа, че няма живо същество извън отделните живи същества, като същото се отнася и за всичко, съдържащо се в определението175.
И тъй, ако се изхожда от тези съображения, става ясно, че никое от присъщото като общо не е субстанция и че нищо от предициращото се като общо не означава нещо конкретно, а само че [конкретното е] такова и такова. В противен случай се получават много нелепости, в това число и „третият човек"176.
Това става ясно и по следния начин. Не е възможно суб¬станцията да е съставена от субстанции, налице в нея като осъщественост177, защото две неща, които са в осъществе¬ност по този начин, вече не са едно в осъщественост. Те ще са едно само ако са две във възможност. Например двойната от¬сечка е съставена от две половини, [но те са само] във въз¬можност. Тъй че, ако субстанцията е [нещо] едно, тя няма да
се състои от субстанции, налични в нея по този начин178. За това правилно говори и Демокрит, който казва, че не е въз¬можно от две [неща] да се получи едно или от едно - две. Ето защо той приема като субстанции неделимите величи¬ни. После ясно е, че същото ще се отнася и за числото, след като според някои то представлява съвкупност от еди¬ници. Защото двойката или няма да е [нещо] едно, или еди-
ницата в нея няма да е в осъщественост1 .
Това заключение обаче съдържа една трудност. Щом ни¬коя субстанция не може да се състои от общото, тъй като то изразява не конкретната [вещ], а каква е тя, и щом никоя суб¬станция не може да се състои от други субстанции в осъщест¬веност, то никоя субстанция няма да е съставна, а това означа¬ва, че за никоя субстанция няма да има [дефиниращо] слово. Но нали е ясно за всички и вече се каза180, че определение има или само за субстанцията, или поне най-вече за нея. Сега изли¬за, че определение няма и за нея. В такъв случай определение няма да има за нищо или в някакъв смисъл ще има, а в някакъв няма да има. Казаното ще стане по-ясно впоследствие181.

Четиринадесета глава
От вече казаното182 е ясно какво ще последва за онези, според които идеите са отделими, като при това извеждат ей¬доса от рода и видовите различия183. Нали ако ейдоси има и [ейдосът] „живо същество" е даден в човека и коня, те или ще са нещо едно и ще са тъждествени по число, или ще са различни. Ясно е, че по определение са едно, защото ако ня¬кой им даде определение, в двата случая то ще е едно и също. И тъй, ако има някакъв „човек", съществуващ сам по себе си като нещо конкретно и отделно, с необходимост и нещата, от които той се състои, т.е. „живо същество" и „двукрако", ще означават нещо конкретно, ще са отделими и ще са субстан¬ции като [самото] живо същество184.
А ако приемем, че [живото същество] в човека и в коня е едно и също, какъвто си ти по отношение на самия себе си, как едно [нещо], дадено в разделени предмети, ще е едно и поради каква причина това „живо същество" няма да е извън самото себе си?185 После, ако то е причастно на „двукрако" и
на „многокрако", оттук следва нещо нелепо: противополож¬ностите ще са едновременно присъщи на нещо, което е едно и конкретно186. Ако пък то не им е причастно, как може да се твърди, че живото същество е двукрако или че се придвижва с крака? В такъв случай остава [живото същество, двукрако¬то и многокракото] да се съчетават, докосват и смесват, но всич¬ко това е нелепо187.
Тогава [да приемем, че живото същество] е различно във всеки отделен случай. В такъв случай предметите, чиято суб¬станция е да са живо същество, ще са, така да се каже, без¬пределни, защото „човек" [следва] от „живо същество" не по акцидентален начин188. Освен това самото „живо същество" ще е множествено, защото, присъствайки във всяко от тях, е субстанция, доколкото не се изказва за друго (в противен слу¬чай човекът би произтичал от това друго и то би било негов род)189. После всички [елементи], от които е съставен чове¬кът, биха били идеи. Не е възможно обаче онова, което е идея на дадена вещ, да е субстанция на друга190. След това живото същество, което е дадено в отделните [видове] живи същества, ще е живо същество само-по-себе си. Но от какво произтича то и как произтича от живото същество само-по-себе си? И как това „живо същество", субстанция на което е живото същество само-по-себе си, може да съществува извън него?191
Що се отнася пък до [отношението] на идеите към сетив¬ните неща, за него произтичат същите изводи, а и по-нелепи от тях. Щом всичко това е невъзможно, [сетивните неща] оче¬видно нямат ейдоси в смисъла, в който някои ги приемат.
Петнадесета глава
Тъй като съставното цяло и ейдосът192 са различни суб¬станции (първото - като съединен с материята ейдос, а второ¬то - като чист ейдос), за първия вид субстанции има унищо¬жение (нали те имат и възникване), докато при ейдоса няма унищожение (както няма и възникване, защото възниква не битието — къща, а битието на тази тук къща). [Субстанциите като ейдос] съществуват (съответно не съществуват) и без въз-никване и унищожение, защото вече се доказа, че тях никой не ги ражда и не ги създава193.
Поради тази причина за единичните сетивно възприема-еми субстанции няма нито определение, нито доказателство, защото те имат материя, природата на която е такава, че могат да съществуват, а могат и да не съществуват, тъй че всички единични субстанции от този вид подлежат на унищожение194. При това положение, щом доказателството е за съществува¬щото с необходимост, а определението [дава научно] знание и щом не е възможно знанието веднъж да е знание, а веднъж невежество, но такова е мнението и за можещото да бъде и да не бъде няма нито доказателство, нито знание, а само мне¬ние, ясно е, че за тях няма нито определение, нито доказател¬ство195. Наистина, щом подлежащото на унищожение преста¬не да е предмет на сетивата, то вече не е достоверно за има¬щите знание и макар в душата да се съхраняват слова за него, то вече няма нито определение, нито доказателство. Тъй че, що се отнася до определението, когато някой се опитва да оп¬редели нещо единично, трябва да си дава сметка, че то вина¬ги ще подлежи на опровержение, защото дефинирането [на единичното] е невъзможно'96.
Също така невъзможно обаче ще е да се определи и иде¬ята. Нали се твърди, че тя е нещо отделимо и единично, а [дефиниращото] слово трябва да се състои от имена, които не се измислят от даващия определението (иначе биха били не¬понятни), а пък вече дадените имена са общи за всички [пред¬мети от дадения вид] и следователно с необходимост ще под¬хождат и за нещо друго. Така ще е, да речем, ако някой опре¬дели самия себе си и посочи, че е слабо, бяло живо същество или нещо друго, присъщо не само на него. А ако някой възра¬зи, че нищо не пречи поотделно [думите в определението] да се отнасят към множество предмети, а заедно - само [за оп-ределяния]197, трябва да му се отговори по следния начин. Пър¬во, те ще се отнасят не само за него, но поне за два [предме¬та]. Например „двукрако живо същество" се отнася и към двукракото, и към живото същество. (Това дори е необходимо за вечните неща, които не само предшестват съставното цяло и са негови части, но са и отделими. Отделима например е [идеята за] човека, защото той или не е нито [двукрако, нито живо същество], или е и двете. Ако не е никое, няма да има
род извън ейдосите; ако пък [родът е извън ейдосите], такова ще е и видовото различие.) По-нататък [„живо същество" и „двукрако"] предшестват по битие [съставното цяло] и не из¬чезват заедно с неговото изчезване.
На второ място, ако идеите се състоят от идеи, макар че частите са по-прости [от съставеното от тях], онези части, от които са съставени идеите, също ще трябва да се предицират за множество неща, например „живо същество" и „двукра¬ко". В противен случай как ще имаме знание?198 Тогава би има¬ло една идея, която няма да се предицира за повече от едно нещо. Това обаче не ни изглежда възможно, защото всяка идея допуска причастност.
Затова, както стана дума199, остава незабелязано, че не е възможно да се определят вечните предмети и най-вече онези от тях, които са единични, каквито са слънцето и луната. Ето защо грешат не само като прибавят неща, с изчезването на които слънцето ще продължи да съществува, като това, че се движи около земята или че се скрива нощем (сякаш ако то спре или се покаже [нощем], вече няма да е слънце - би било нелепо вече да не е, нали слънцето означава някаква субстан¬ция), но и като [в определението се включат] неща, които мо¬гат да се предицират за друго. Например, ако възникне друг подобен предмет, очевидно и той би бил слънце, защото [де-финиращото им] слово е общо. Но вече се каза, че слънцето е нещо единично, подобно на Клеон и Сократ.
После защо никой от тях не дава определение за идеята? Ако биха се опитали да го дадат, ще стане ясно, че казаното сега е вярно.

Шестнадесета глава
Очевидно е, че голяма част от нещата, за които се смята, че са субстанции, [всъщност] са възможности. Такива са час¬тите на животните (защото никоя от тях не е отделима200 -отделят ли се, ще съществуват само като материя), а също земята, въздухът и огънят, защото никое от тях не е единно, а е безформена маса, която още не се е стегнала и не е станала нещо едно201. При това може да се приеме, че частите на оду¬шевените живи същества и частите на душата са сходни ед-
ни с други, съществувайки и в осъщественост, и във въз¬можност, тъй като поради някаква причина и двете съдър¬жат началата на движението си в своите членове - затова някои живи същества продължават да живеят и когато са разчленени202. Всички те обаче съществуват само във въз¬можност и то при положение че са нещо единно и непре¬къснато по природа, а не [са съчленени] насила и в резул¬тат от срастване (подобно нещо е вече уродство).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Аристотел - метафизика 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.