Аристотел - метафизика


Категория на документа: Физика


333
23 Явно за сетивата.
и По пътя на аналогията (вж. Phys. 191а7-11).
25Срв. ENV2, 1129Ь5.
Четвърта глава (VII 4)
[Субстанцията като същина [на битието]. Умозрително разглеждане]
26 „Умозрително" - т.е. за разлика от „аналитичното" (или „следващо при¬родата"), изхождайки от общи принципи, които не са свързани с конкрет¬ната природа на предмета. Когато е нужно именно такова разглеждане, „умозрително" е синоним на „точно" (вж. 1080а10). По-долу (гл. 7-9) Аристотел ще смени стратегията на изследването и то ще е „физическо". У. Д. Рос предпочита да говори не за „умозрително", а за „езиково" разглеж¬дане [11,168]. Така обаче той ще загуби от вид алтернативата „умозрител¬но" — „аналитично" и няма да може да намери място за гл.7-9 в структура¬та на Книга седма [бел. 70].
17 τό τί ήν εΐναι - буквално „каквото беше да е" (на лат. quod quid erat esse). Ако се приеме, че имперфектьт ήν е в „безвремева" употреба и изразът се разтълкува, получаваме „каквото [нещото] е било винаги по своето би¬тие". Т.е. тази формула фиксира онова, което предметът е сам по себе си (вж. Ps. Alex, in Met. 467,14-15) в най-същностните значения на понятието за „сам по себе си" (вж. бел. по-долу). Това е същността на неговото битие. В повечето случаи в модерните преводи я предават именно като „същност". Както ще видим по-долу обаче, формулата изразява онази същност, която е дадена предрефлексивно (и целокупно) и се разкрива (и артикулира) чрез определението. В този случай речниковото богатство на българския език ни предлага по-сполучлив вариант за превод като „същина" - дума, която носи идеята за същността в нейната непосредственост. 28 В Met. V 18 Аристотел разграничава три значения на „само по себе си". Третото от тях (собствените признаци на вещта, които не влизат в нейното определение, каквото е „бялото" спрямо повърхността) маркира различието между понятието за „само по себе си" и същината [на битието]. Следова¬телно същината е битието на вещта, взета сама по себе си, абстрахирайки се не само нейните акцидентални, но и от нейните собствени (ала не същ¬ностни) признаци.
2' Некоректността на това определение се състои във включването в него на определяното (в случая „повърхност"), превръщащо го в тавтология.
30 Същината се разкрива в определението. Вж. коментара на Пс. Алексан¬дър Афродизийски (467,1-12): „Той говори за същината и за [дефиниращо¬то] слово или определението като различни неща. „Същина" нарича сама¬та вещ и нейната природа, мислена съединено, сгьрнато и събрано заедно ведно... „Същина" нарича мисълта, схващана събрано, заедно и като при¬рода, а „определение" - мисълта, изразена разгърнато, с изброяване на съставящите ейдоса части. Същината по това се различава от определени¬ето, че тя е слята ведно мисъл, съзерцаваща вещта като природа и нещо едно, докато определението е някакво разгръщане на предмета и изрежда¬не на неговите части."
31 Тук има скрита полемика с Демокрит (срв. De sensu 442Ы1).
32 Става дума за такова съставно цяло, което се образува от съединяване на субстанцията (като субект) с някоя от другите категории (като атрибут). Въпросът е дали то съставлява едно естество.
33 В този случай под „движение" Аристотел разбира категориите „дейст¬вие" и „претърпяване".
34 Именувайки белия човек с една дума: „заплащен" (т.е. загърнат с бял плащ), опитваме се да го схванем като някакво едно естество (Ps. Alex., 469,26 sqq.).
35 Смисълът на възражението е, че случаят със „заплащен", който не спада към нещата „сами по себе си", няма да се окаже и сред нещата „не сами по себе си" в никой от двете възможни значения.
36 Вж. по-долу 1030а17.
37 Тук, както и в други подобни случаи, Аристотел разкрива понятието за същина на битието чрез изразимостта му от определението (вж. напр. VII 4,1030а6-7). Той обаче прави и обратното — разкрива понятието за опреде¬ление чрез неговата способност да изрази същината на битието (вж. Тор. I 5, 101Ь38; 8, ЮЗЫО; VII 1, 139аЗЗ; 4, 141Ь23; VIII 3, 153а15; 5, 154а31; АРо. В З, 90Ы6).
38 В Аристотеловите текстове „Илиада" е типичен пример за слова, състав¬ляващи единство „по свързване", а не „по природа" (т.е. по силата на това, че разкриват някаква единна същност). Срв. Met. VII 4, 1030Ь9; VIII 6, 1045а13, АРо. II10,93Ь36, Poet. 1457a29. В този случай именуваното не е същина. Всяка същина е именуема (и подлежи на разгръщане в определе¬нието), но не всяко име изразява същина. За разлика от името определени¬ето е за същината. Затова не всичко, за което има име, е определение.
39 Т.е. същина има само там, където името изразява някакъв последен вид.
40 Това отличава същината от платоновите ейдоси, както и от съставеното от субстанция и атрибут.
41 Добавя се името на категорията: напр. „същината на битието на качест¬вото". Единствено при субстанцията това не е необходимо, там е налице същина на битието като такава и наименованието й може „да се отнеме" (вж. Ps. Alex. 474,24 sqq.)
42 За πρός εν вж. Met. IV 2, 100ЗаЗЗ; XI 3, 1061all.
43 Към лекарското изкуство (вж. Met. IV 2, 1003Ы).
Пета глава (VII 5)
[Субстанцията като съставно цяло. Проблеми, свързани с дефинирането на съставните неща]
44 За да се избегне тавтологията, получена от определянето на предмета чрез самия себе си. Вж. бел. 52.
45 τά συνδεδυασμένα - такова съчетание на субект и атрибут, при което отнасянето на атрибута към дадения субект произтича от самата му приро¬да, доколкото той му принадлежи „сам по себе си".
46 Предметът не може да се дефинира без атрибута (за това значение на „сам по себе си" вж. АРо. 73а37-ЬЗ, срв. пред. бел.). Въпросът е от принципно значение, тъй като така стоят нещата и в познанието на природата (вж. VI 1025Ь34) с тази разлика, че тук (например в случая с чипия нос) имаме един-

ство на субект (обединяващ материя и ейдос) с атрибут, докато естествозна¬нието се занимава изключително с единството на материята и ейдоса.
47 Т.е. определяният предмет ще влезе в своята собствена дефиниция. Вж. по-горе 1029ЬЗО.
48 Вж. АРо. I 4, 73а37-ЬЗ
49 Вж. по-горе 1020а17-Ь13.
50 ,Нип" е различно от „вдлъбнат", защото за разлика от „вдлъбнат" необхо¬димо предполага отнасяне към „нос". Тъждествени са не „чип" и „вдлъб¬нат", а „чип" и „вдлъбнат нос".
51 Ако „чип" означава „вдлъбнат нос", след замяната му в израза „чип нос" получаваме „вдлъбнат нос нос".
52 Тяхното „определение" е „с добавяне", т.е. определяният предмет се включва в определението. По-горе (VII4, 1029Ь19-21) Аристотел изрично разграничава същината от случаите, подобни на този.
53 Щом „чип" = „чип нос" (нищо друго освен носът не може да е чипо), то в израза „чип нос" можем да заменим „чип" с „чип нос" и да получим „чип нос нос". Можем да го заменим и в новополучения израз „чип нос нос", при което получаваме „чип нос нос нос" и така до безкрайност. Тъй като заменяме „чип" с „чип нос", при всяка от замените се добавя по още един „нос". По същия проблем вж. SE 13, 173аЗЗ; 31, 182а4.
54 Вж. предишната бележка.
55 Вж. VII4, 1029Ь22 sqq., 1030al7 sqq.
56 В първичен и абсолютен смисъл има само за субстанцията (вж. VII 4, 1030а22, Ь5; 5, 1031а13), а не в първичен и вторичен (1030а22, Ь7) - и за останалите категории.
Шеста глава (VII 6)
[Шест аргумента за тъждеството на вещта и нейната същина]
57 Аристотел може да визира някакво битуващо мнение, а може да има пред¬вид и конкретно софистите (вж. Asclep. in Met. 392,16).
58 Доказателството е от привеждане към невъзможното. Ако приемем, че „човек'" = „бял човек", то щом „човек" = „битието-човек", излиза, че „би¬тието-човек" = „битието-бял човек", което е абсурдно.
59 Предпоставките на горното разсъждение (1) „човек" = „битието-човек" и (2) „човек" = „бял човек" имат за среден термин „човек", но в първата от тях той е тъждествен на „битието-човек" субстанциално или „по природа" (вж. бел.), а във втората - „по претърпяване" (κατά πδθος)
60 Ако „човек" = „бял човек" и „човек" = „образован човек", „бял" ще е = „образован" и „битието-бял" = „битието — образован".
61 Платон.
62 Първи аргумент за тъждеството на вещта с нейната същина. От допуска¬нето на противното ще следва, че нещата сами-по-себе си имат същност извън самите тях и тези техни същности ще предшестват онтологично. Това противоречи на понятието „съществуващо само-по-себе си"
63 Втори аргумент за тъждеството на вещта с нейната същина. От до¬пускането на противното: (а) за единичните неща не би имало знание; (б) същините на вещите няма да са битие (щом идеята за битието и неговата същина са различни).
64 Идеите допускат към себе си причастност от страна на единичните не¬ща, но не съществуват благодарение на тази причастност. За пасивния сми¬съл на причастността вж. Ps. Alex. 483,37 и Тор. V 4, 132Ь35-133а11. В горните редове се съдържа третият аргумент - за тъждеството на вещта с нейната същина. От допускането на противното ще следва, че вещите ня¬ма да са онова, което са, и Благото няма да е благо.
65 Четвърти аргумент (подобен на втория). Също от противното. Приемай¬ки Платоновото отделяне на общото от единичното, няма да е възможно знанието за единичното.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Аристотел - метафизика 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.